За тревожността и родителството

Аудио запис на целия разговор:

1) Какво е Вашето определение за тревожност?

• Екстремни или продължителни пристъпи на безпокойство.
• Често прекомерно и несъответстващо на реалните обстоятелства.
• Понякога свързано с наши минали травми, страхове, опасения, предубеждения, погрешни вярвания, когнитивни изкривявания и др.
• На моменти се проявява чрез симптоми, които може да включват чувство на напрегнатост и/или превъзбуда, раздразнителност, умора и проблеми със съня, стомашно-чревния тракт, натрапливи мисли и компулсивно поведение.
• Тревожността наистина се превръща в проблем, когато започне да се натрапва в ежедневния ви живот и да пречи на работата и взаимоотношенията ви.

2) Как разбираме, че сме тревожни родители?

• Тревожността става определяща в ежедневието и в отношенията ни с децата. Тя се просмуква във всичките ни виждания и действия и е в основата на изборите ни на думи, дела, поведение.
• Тревожността ни може също така да стане извинение за дисфункционално поведение – знам, че не е ок да звъня на детето по 100 пъти на ден, ама какво да се направи – тревожа се.
• Ограбва ни често от възможността да чуваме, виждаме, приемаме и уважаваме децата си и техния избор и особености – аз знам по-добре от теб, ще ме слушаш, защото иначе ще ти се случи нещо лошо.
• Вменяваме вина на детето (колко такива майки има, които режат крилете на децата си - къде съзнателно, къде не - само и само на тях да им е спокойно – не искам да ходиш да учиш в чужбина, защото много ще се тревожа за теб – водеща е тревожоността на майката, а не желанията на детето).
• Тревожността ни пречи да бъдем рационални - да знаем кога да даваме съвети и да напътстваме; кога да гласуваме доверие и да се отдръпнем.
• Пречи ни на моменти да ги насърчаваме да бъдат самостоятелни и да се учат - аз се тревожа, че нещо лошо може да ти се случи, затова ще действам вместо теб, аз знам по-добре, аз искам да те предпазя.
• Оттам може да стане причина да вменим (несъзнателно) у децата си усещането, че светът е страшно място и че те не могат да се справят - това създава не само липса на самоувереност, но и става предпоставка за влизане в дисфункционални отношения в бъдеще.
• Отделно, чисто практично, с тревожността си ние несъзнателно понякога правим другия заложник на себе си - очакваме от него той да се държи по определен начин, да прави/да не прави определени неща, защото иначе ние се тревожим; очакваме да разбира нашата тревожност и да се съобразява с нея, особено ако децата са по- големи.
• Праща ни на едно тъмно и ужасяващо място, където сме насочени почти изцяло към себе си и към начина, по който се чувстваме. Ограбва ни от доверието - в другия, в живота, в себе си.
• В същността си тревожността обслужва основно нас - страха от загуба, желанието за сигурност и контрол, страха от болката, която бихме изпитали, ако се случи нещо лошо на децата ни, ако те страдат.

3) Каква е първата стъпка, от Вашия опит, която Ви е довела до това да намерите силата за вътрешна работа?

• Моята тревожна баба, мир на праха й, която ме отгледа, ми беше вменила, че ако не нося шорти под полата, ще се разболея; че за всяко нещо трябва да се пият лекарства; че не може само да мине нищо и че ако не се пие антибиотик, ще слезе надолу; че вероятността някой да ме изнасили е голяма; че не бива да се уча да плувам, понеже е опасно и може да се удавя; че с яденето на риба човек може много лошо да се задави, както се е случвало на нея и т.н. Нон-стоп такива неща. И ако не бях работила по преодоляването на тази внушения, безспорно щях да бъда още по-тревожна и да ги вменя на децата си. И като казвах на баба ми: Само ми вменяваш страхове!, тя ми отвръщаше: Ама това е грижа! Е, добре, че не съм интегрирала това твърдение, защото ясно виждах как тази грижа ми пречи да живея живота си и ме държи в постоянни страхове и тревожност.
• Мисля, че желанието ми да бъда различен родител беше подтик да се старая да имам различни отношения с децата си и да не позволявам на тревожността да бъде определяща в тях. Когато децата са малки, най-големите страхове са свързани със здравето им. И аз трябваше да изкореня изцяло всичко, което ми бяха внушавали, за да не растат децата ми като мен. Срещата ми с хомеопатията (основно като теория) беше решаваща за моята промяна. Тя ми даде възможност да развия различно виждане за болестта и здравето, да възприема по-холистичен подход и да развия повече доверие в живота като цяло и в силите на децата.
• С времето осъзнах, че доверието е противоотрова на тревожността. Доверие в самия живот, в себе си, че мога да се справя и да бъда добър родител, и в детето – че то е силно и екипирано с всичко необходимо за добро оцеляване и добър живот, ако не му се пречи. Разбрах, че нетревожното родителство изисква не контрол и опит за следване на определени модели, а опознаване и приемане на детето, екипна работа с него и водене по него за всичко – кърмене, спане, захранване, прохождане. И също вяра в собствените сили и приемане на собствената уязвимост – че каквото и да стане, аз мога да се справя.
• Да се водя по интуицията си най-вече, а не по това кой какво казва и какво смята.

4) Какво Ви помага да не се хлъзнете към безпокойството отново?

• Овладяването на умението да бъда присъстваща в момента.
• Да си припомням какъв родител искам да бъда.
• Също и колко крехък е животът и колко уязвими сме. И колко бързо порастват децата. И че искам да съм налична за тях и да споделяме моментите, а не да бъда отвлечена от тревожността, която ми пречи да ги виждам и чувам, да ги опознавам и да им се радвам и да съм в настоящия момент.
• Че не искам да им вменявам вина, нито да ги правя заложници на своите страхове, а бих желала да следват смело своя път и да растат уверени и спокойни.
• Чисто практически, добрата грижа за себе си, реорганизацията на ежедневието в работата и домакинството, овладяването на адекватни средства за комуникация с децата снемат много стреса, оттам и тревожността.
• И поддържането на доверие в живота и в децата – че могат да се справят с каквото и да им се изпречи на пътя; че ако имат нужда, ще потърсят подкрепа и помощ в подходящия момент.

5) Какъв е Вашият процес, с който се подкрепяте да се отграничите от тревожните и повтарящите се мисли в родителството? А от безпокойството въобще?

• При мен справянето с тревожността беше дълъг процес. Иначе чисто практично при мен тревожността се оказа свързана с дефицит на B12. След 2-3 години лична работа, по-добра грижа, попълване на дефицита, оздравяване на червата с по-адекватно хранене, по-добро отработване на стреса и повече сън тревожността силно намаля.
• Останало е да се тренираме да живеем с тревожността, без да тя да бъде определяща за действията ни в отношенията с децата. Техниките за отпускане и дишане, тренирането в по-ниска реактивност и изобщо общата лична работа много помагат не само за лично намаляване на тревожността, но и за по-малката й намеса в отношенията с децата.
• Сещам се за един цитат на Екхарт Толе, който си напомням често: "Безпокойството се преструва на необходимо, но не служи на никаква полезна цел".
• Различни майндфулнес практики и практики от когнитивно-поведенческата терапия също са доста ефективни. Например да се научим да не се идентифизираме с мислите, да не развиваме катастрофични истории около тях и т.н.

6) Има ли “здравословна” тревога в родителството? Каква е?

• Няма как да не се тревожим за децата си и да не искаме да ги предпазим. Тревогата е здравословна, когато е конструктивна и ни насочва как да ги научим да се грижат за себе си и да се предпазват – например как да се пазят от другите, как да сърфират безопасно в интернет, как да се грижат добре за себе си, така че да запазят живота и здравето си. Ако не им пречим сами да опознават света и да бъдат смели, и да се учат най-вече през личния си опит. Ако съумяваме да им покажем какви ще са последствията в един или друг случай и отрано започнем да ги учим, че няма да сме винаги до тях и че изборите, които правят, определят бъдещето им и всичко зависи от тях.
• Бих казала, че здравословната тревога учи децата на разумно и безопасно поведение, без да им вменява страхове и вина и без да бъде определяща за действията им и да ги ограничава прекалено в поведението и изборите им.

7) Какво бихте искали да кажете на родителите, които ни слушат или четат и вероятно също се тревожат за децата си често?

• Да се грижат добре за себе си – сън, вода, храна, време на слънце и сред природата, свързване с приятни хора, култивиране на чувство за сигурност и стабилност, здрави граници, изобилие, благодарност. Всички тези неща гарантират по-добра физиологична и психическа стабилност, оттам и по-малко тревожност и по-висок праг на стрес.
• Значима част от справянето с тревожността е приемането й - когато дойде, да не се обвиняваме, а да си дадем цялата обич, грижа и подкрепа, които заслужаваме. Да се погрижим за себе си, да поседим със страховете, вината, тревогата. Да се отпуснем и да си дадем правото да бъдем просто – каквито сме в този момент. Да не изискваме от себе си да спрем да се тревожим, а просто, ако мога да се изразя метафорично, да оставим тревожността да се разтвори в нас като боя във вода. Или пък да се оттече - даже може да визуализираме.
• Да не се идентифицират с тревожността – ние сме хора с тревожност. Но само засега. Не е нужно цял живот да сме в плен на тревожността и да вземем мерки да не бъде така е от особена важност както за нас самите, така и за децата ни. Родителството всъщност ни дава изключително благоприятна почва за изцеление, промяна и личностно израстване. Работете по тревожността си – всеки път, когато не се оставите тя да определя вашите думи и дела, вие правите значима крачка напред.
• Да работят по пускане на контрола, гъвкавост и култивиране на доверие в живота, себе си и децата.
• Да признават пред децата, че имаме своите страхове и тревоги, че не действат рационално (моите съм ги научила директно да ми казват: недей ми вменява страхове; това е твоят страх, не го искам за мой).

Ако темите за гнева, вината, срама и тревожността, може би ще Ви е полезна и тази статия Как да постъпим, когато викнем на детето или партньора?.