Д-р Лора Маркам често повтаря, че най-добре е да подходим към родителството със смелост и чувство за хумор. Дамата, която ни споделя своята история на бременност и майчинство, притежава по много и от двете качества. Интервюто ме впечатли, грабна, разплака, засмя. И ме остави по-добра към мен самата. Майката от този разговор пожела да остане анонимна. Нейното спoделяне е проява на сила, щедрост и грижа. За всички нас - бъдещи и настоящи майки, които ще се припознаем в думите й. Благодарна съм, че имам възможност да споделя тези думи с Вас!
Интервюто взе Диана Лепоева, лoгопед и кандидат-магистър по Психология на развитието от Логопедичен център „Буквояд".
Как протече бременността?
Протичането на бременността ми е от части определено от периода преди зачеване. А именно – близо след година опити за забременяване и 6 месеца след сватбата (което е официалния период на опитите, защото не исках да съм бременна булка и вероятно тялото ми е слушало мозъка), решихме да си направим изследвания със съпруга ми, за да видим дали всичко е наред. При него беше, но моите резултати показаха изчерпан яйчников резерв с показател 0,3. За най-ниска референтна нормална стойност се смята единица.
Изненадата ми беше голяма, защото усещам тялото си младо, но все пак бях на 40. И тук идва онова чувство на вина. Вината е вменена отдавна, още от периода на късни 20/ранни 30, в които започват очакванията към жените да родят, като непосредствено до преди този период е недопустимо да се мисли за раждане, тъй като жената не се е развила кариерно, интелектуално и финансово. И на мен не ми се размина. Както по-късно щях да чуя от специалистката по фетална морфология – „Ти си хванала последния влак. Даже влакът те е подминавал и ти си скочила на него“. Представих си как ми се влачат краката по чакъла, стиснала здраво парапета на тераската на последния вагон.
Стигмата да си 39-годишна неженена е същата, като да си 40-годишна женена, но нераждала. Казвам го от опит. Обаче много ме дразнеше мълчаливият въпрос, в леко сведения поглед на всеки, който чуеше за проблема ми – Е, не можеше ли по-рано!
Ами не е могло. И не е трябвало.
Около 3 дни принципно ми е периода за страдане и самосъжаление – чух го от едни приятели, хареса ми и приех твърдението за свое. С получена безгранична подкрепа от съпруга ми, бързо започнах да търся варианти за инвитро – не исках да чакам и да опитвам други процедури като лапароскопия за проверка на тръби, инсеменация, народна медицина. Резултатите показваха, че по естествен начин няма как да стане. На втори опит си харесах доктор и бях готова да започна.
Беше лято обаче и докторът ми си взе отпуска. Разбрахме се след следващ цикъл, когато и той вече е на работа, да започнем. През този месец, в който знаех, че няма как да забременея, бях спряла да мисля за бебе, да гледам овулационния календар, да мисля сега ли е моментът, да провокирам интимност, предполагайки че може би днес е денят за забременяване. Не! Един месец просто се радвах на близостта на човека до мен. От опит мога да кажа, че забременяването се случва от мозъка към утробата. Следващ цикъл така и не дойде тогава.
Снимка: Канва
Връщам се на въпроса как протече бременността. И тук имам два аспекта на протичане:
Бременност в тялото и бременност в мозъка.
Първото, което прочетох беше за хранене по периоди. И започна едно пиене на айрян. Но стомахът ми не харесва айрян. Та само по този повод повръщах.
Ставаше ми хубаво, когато си помислех, че съм бременна, а това беше почти през цялото време. Спасяваш ме работата, която не спрях до седмица, преди да родя. Имам щастието да съм от клуба на „самоосигуряващите се девойки“, със свободна професия и можех да организирам графика си, според потребностите си. Намалих темпото след 7ми месец, под натиск на съпруга ми. Бременността беше лека – физически.
Бремето в мозъкът ми, обаче е друга бира. Друга вселена, даже. Изпълнена със страх. Страх, че ще загубя бебето на първо място; страх, че ще прокървя; страх, че заради възрастта, плодът не е здрав; страх! Всеки път, когато посещавах санитарен възел очаквах да видя прокървяване. А това ми се случваше поне по 20 пъти на ден. Същият страх се случваше и при още хиляди други ситуации – от продължително седене, до опит за засаждане на лалета в пети месец, когато мъжът ми ми се скара, че не ме е грижа дали няма да направя нещо на плода. Всъщност това е единствения път, в който ми се скара. Освен, когато ходя без чорапи. Та причината за страха ми не е той.
Питах се от къде идва този страх. Защо е! Стигнах до извода, че страхът ми идва от отговорността, която нося. Дали ще го износя. Ако нещо се случеше с плода, то вината щеше да е моя – нещо съм направила, нещо не съм направила, нещо в тялото ми се е случило, за което съм виновна аз. Това ме караше да се страхувам. Нямах контрол над един толкова важен процес, като формирането на човек.
Страха си лекувах с тестване. Най-много ми олекна след генетични, когато излезе, че не е със синдром. Преди това поне 100 пъти бях изритала от представите си най-лошите варианти, защото често ми идваха на ум и трябваше да ги гоня. Плаках от щастие върху екрана с резултатите. Пуснах си и още много тестове – ей така, защото ме успокоява, когато видя, че няма отклонения. Обичам да знам.
Какво си представяше?
Представях си, че ще ям. Много отдавна, обядвайки с една бременна девойка (аз тогава в късни 20), я попитах какво е чувството на бременния глад. Тя каза, че ядеш и не чувстваш ситост. Та очаквах този глад. Напразно чакане - не ми се случи. Не ми се случи и внезапното прияждане на жабешки бутчета в полунощ или диня през февруари. Така и не натирих мъжа ми в 3 през нощта да ходи до някой денонощен за майонеза с вкус на пъпеш. Ядеше ми се Нутела, а вкъщи винаги имаше +един неотворен буркан от 700 грама. Мъжът ми е умен човек.
Беше пандемия, лок-даун, маски, каски и работа от вкъщи. Оказа се романтичен период и най-доброто за мен. Иначе нямаше да си лежа вкъщи, пред работен екран.
Как се чувстваше по време на бременността?
Чувствах се уплашена за плода. Този страх ми попречи да се насладя на „чудото на живота“. Следях в кой период какво му се развива на бебето. Най-интересно ми беше, когато му растяха очи. Сигурно не е лесно да ти пораснат очи. И с ушите го мислих. Грижа си ме беше за детето. Чакано беше дълго.
А като бъдеща мама се чувствах много обгрижена и специална. Животът е благосклонен към мен, дарявайки ме със съпруга ми. В края на бременността си бях с много голям корем. Беше ми трудно да нося 15-те допълнителни килограма. Не бях особено физически активна, въпреки че трябва, за да е по-леко раждането. Но последните месеци освен пандемия, имаше и зима. Веднъж отидох до МОЛ-а, след преглед и паднах по средата на коридора, спъвайки се в килима на островче. Добри хора веднага се притекоха на помощ и ме вдигнаха. Нищо ни нямаше. Повече не отидох на МОЛ.
Страховете ми не се оправдаха – бебето се чувстваше добре и си остана в мен до деня на термина.
Как мина раждането?
Раждането мина.
След като родих и ми се обаждаха близки и приятелки им казвах, че всичко е наред, защото си имам здраво бебе. И така си беше.
А иначе: 40 годишна първескиня, естествено раждане от 15 часа на 4 килограмово бебе – 3920 грама, ако трябва да съм пунктуална. И докторът беше много смел, като позволи естествено раждане, обикновено другите настояват за секцио поради фактор „възраст на първескинята“. Не харесвам тази дума.
Бях изгледала много клипчета на естествено-раждащи жени. Вълнуваше ме темата с болката. Гледах в очите им, когато раждаха. Представях си я. И представа си нямах.
Гледах и лекции за раждане, дишане, напъване. И сега да ме накарате, не мога да напъвам, докато броите бавно до 10. Мога само до 3 и ако се постарая до 4.
Бях решила да съм без упойка, за да усетя целия процес, да почувствам раждането. Лекарят ми горещо ми препоръча упойка. Послушах го. Цели три пъти ми доливаха. И добре че го послушах, защото не стана с напъни, не стана и с вакуум. Стана с форцепс.
Моментът на изваждане на бебето ме впечатли. Изведнъж коремът ми хлътна със звук от отпушен вакуум. Това не го бях виждала по клипчета и уроци.
Бебето беше живо. Не ми го показаха при раждането.
Особено чувство беше първият поглед към сина ми, няколко часа по-късно в родилното. Опитвам се да го вкарам в думи, но не мога. Първото посягане към най-чупливото нещо на света, трепета, страха и безкрайната нежност. Гушнах го и се втренчих в него. Гледах го, както се гледа шедьовър – в детайли, отново и отново, като при всеки нов поглед откривах нещо ново. И сега се просълзявам при спомена. Изпитвах безкрайна нежност. Бебето имаше синини от форцепса, хематом на главата, после видях и родилното петно между веждите и над окото, и след 2-ри ден получи тежка жълтеница. Изпитвах страх. Ама такъв страх, за който не бях предполагала, че съществува. Майка ми казва, че страхът за детето не те напуска до гроб. Вярвам й.
Как минаваха първите дни вкъщи?
Случи ни се кротко и здраво бебе – нямаше колики, което отдавам на естественото раждане, кърменето и бидона с чай от копър, който изпих. Тримата бързо си създадохме режим. За щастие имаме пространство и живеем сами, което улесни процеса на свикване едни с други. За мен беше важно детето да спи в отделна стая и успяхме да го направим (през четвъртия месец си го преместихме при нас, защото започна да се обръща по корем и ме беше страх да не се задуши, защото не може сам да се обърне по гръб). Спеше кротко и спокойно по цяла нощ.
Понякога нарочно го будехме – за да знаем, че всичко му е наред. Или го държах дълго на ръце, за да го гледам. Още го правя. Опитвах се да запечатвам времето с него. Да си го спомням. Сега снимките ми напомнят какво съм гледала тогава. Времето върви много бързо и той расте. Понякога се чудя дали успях да се насладя достатъчно на ранните му месеци, когато беше съвсем бебе – онези неконтролирани мимики, мътния поглед, сладкото примляскване след кърмене, и да – мирисът на бебе. Всичко бавно избледнява. Сега си има други красоти и всеки ден е с нови умения. Всичко отминава толкова бързо и се чудя дали успявам да се насладя напълно.
Снимка: Канва
Как се чувстваше и за какво мислеше?
Във физическо отношение първите дни вкъщи бяха много трудни. Под първите дни имам предвид първите 50 дни. Често ми изплуваше една история от Игра на тронове, когато Кралят, за да накаже сина си, наредил цялата армия да насили любимата на сина му, като всеки изредил се войник, хвърлят по едно пени до нея. Накрая имало куп с монети, а на нея тъканите й не издържали и вътрешностите й се изсипали. Не ме напускаше тази представа.
Шевовете трябваше да се резорбират до 20-ти ден или да отида на 10-я да ми ги свалят. По онова време не можех да си представя, че след 10 дни отново ще се кача на магаре. И реших да чакам 20-тия ден. Чак на 30-я придобих смелост да се погледна отдолу. Още имаше неразложени конци. И пак не исках да си представя, че ще се кача на магаре. Махнах си ги сама.
И въпреки това се чувствах добре, защото всичко това оставаше зад вратата на банята, където борбата водеше тялото ми да зарасне. Отвъд вратата беше бебето. И съпругът ми. И работата ми. И близките ми. И пролетта, която също дойде.
Първите месеци
Кърмя. Първите три месеца е трудно. Беше ми неприятно чувството на напращели гърди, пълни с мляко и твърди до пръсване. А също и разливането на кърма по всичко, с което съм облечена, въпреки потниците за кърмачки и качествените подплънки. Вярвам, че има смисъл в кърменето, заради здравето на бебето, въпреки че не бях фанатична по темата за кърмене. Ако нямах кърма – просто щях да го храня с адаптирано и пак да знам, че съм направила най-доброто за детето.
Неочаквано силни бяха болките в ставите – когато ставах, се държах за перваза на прозореца, за стената или за друг предмет, докато се раздвижа. Всичко болеше. Китките, коленете и глезените най-много. Предполагам ги бях повредила по време на раждането, докато дърпах дръжките и бутах със стъпала при напъните. Нормално било. Кърменето също давало своя дан. Щяло да мине, когато спра да кърмя. За този момент съм си обещала, че ще оставя детето на баща му, ще си взема бутилката с черно Джони и двата редбул-а и да не ме търсят 12 часа. Всички знаем, че няма да стане точно така.
Детето си гледам сама. Имам 2 случая (а ми е идвало и в още 50 поне), в които от вратата вечер го подавам на баща му, с молбата да ме оставят сама за 15 минути. Нужни са ми обаче само 5 и отново се връщам при тях. Хубаво ми е с тях. Иска ми се да изживея всичко това отново. С второ бебе.
Ако Ви се чете още по темата за родителството през малко по-разчупена призма, Ви каня да се запознаете със статията за книгата на Гленън Дойл.
