На 1 юни имах честта да гостувам отново на предаването 100 % будни на Българска Национална Телевизия. Разговорът ни може да видите във видеото.
По-дългото интервю споделям тук, с благодарност към Светлана Христова за важните въпроси.
- Има ли навици в ежедневието, които помагат за това да се заздрави връзката с детето?
Мисля, че всяко семейство изгражда постепено тези навици. За мен това са едни много лични ритуали за свързване. Вероятно започваме още с формирането на партньорската двойка. И после се пренася и върху децата. Това са малки жестове, интегрирани в ежедневието ни, за които може и да не си даваме сметка колко много ни сплотяват:
- Да оставим деня зад себе си като споделим спокойствието и уюта на това да сме заедно, може би като се погрижим заедно за дома, за вечерята, за домашните любимци
- Да разкажем за някои хубави, трудни или мили моменти от случилото се
- Да се нахраним заедно
- Да приспим децата, да им почетем или разкажем история, да им попеем
По-нататък тези малки моменти, в които през личен пример сме показали как се свързваме с любимите хора, ще станат същината на най-милите спомени от детството.
Да се свързваме през
- Хумор - чрез приятелска закачка или самоирония
- Уязвимост - като започнем първо ние да споделяме
- Искреност - като останем верни на себе си, не даваме непоискани съвети, а по-скоро споделяме как ние самите бихме постъпили, без да го натрапваме на детето
- Когато родителя вижда детето, че е разстроено, но отказва да сподели причината, как трябва да се подходи - грешка ли е да настояваме да сподели?
Не мисля, че е грешка, защото нашата загриженост така или иначе ще ни потикне към това да търсим причина. Няма как да е грешка нещо, което изпитваме. По-скоро тук бих предложила един по-фин подход. Мимоходом да пуснем “сонда” към това, кеото е разстроило детето, като просот сподлеим какво виждаме: “Виждам, че сякаш си имал труден ден. Аз съм тук, когато ти се говори. След малко захващам вечерята, краставиците ли ще нарежеш или ще обелиш картофите?”.
Рискуваме ли да нахлуем в емоционалния свят на детето?
Сякаш и родители, и психолози в желанието да дадем подкрепа, рискуваме да “оголим” чувствата, преди детето да е готово. Затова много ми допада концепцията “стъпка в страни”, индиректно. Ако се притесняваме, че детето не говори за чувствата си или за случка, да му споделим нещо от нашето детство. Един мой учител казва често, че има по-голяма вероятност детето да ни сподели, ако се разпознае в някоя наша ситуация. И че това по-често се случва, докато сгъваме прането, отколкото на нарочен разговор. За по-малките деца може да използваме някоя приказка, аз ги наричам “истории за чувстване”, с които да провокираме разговор. Или да кажем на някоя играчка: “Стич, виждам, че Ема е притеснена днес. Виждам, че си тук, за да те гушка. Ама да знаеш, че аз имам мнооого повече прегръдки за нея”. И да гушнем детето заедно с играчката. Може би в такъв мил момент то ще е по-склонно да сподели. И още нещо - понякога, независимо от възрастта, нещо ни притеснява, но нямаме думи да го изкажем. В такива случаи е напълно достатъчно просто да се сгушим в любим човек. И може би да изразим себе си през рисуване, тъжна музика или книга…
Как възпитаваме?
Друга голяма тема тук е как възпитаваме детето. Защото ако използваме дисциплина, която разделя - “не мога да те гледам такъв”, “нямаш право да ми говориш така”, “отивай в стаята си, докато се успокоиш”, е възможно детето да се притеснява да сподели с нас, да се чувства неразбрано и отблъснато. Аз бих предложила “аз изречение”: “не ми е приятно, когато дрехите са толкова мръсни, помогни ми да изперем” или “когато ми говорят грубо, това наранява чувствата ми. Моля, опитай по друг начин. Обичам те и разчитам, че ще обсъдим как да си оправим отношенията, когато си спокоен” или “В момента ми е изключително трудно да запазя спокойствие. Ще отида в другата стая и като се успокоя ще се върна да говорим. Обичам те”. И вместо да държим лекции, да задаваме въпроси и да споделяме ние как се чувстваме, за да не се затвори детето. Тези споделяния често се случват спонтанно в най-нежните моменти, като приспиване, например.
- Кои са признаците, по които да познаем, че детето има проблем - в детската градина или с приятели?
Детето се държи така, както се чувства. Не помня чий е този цитат, но мисля, че е в десятката. Ако има промяна в поведението на детето и тя не се дължи на неразположение или нещо в семейството, може би е добър момент да се запитаме какво се е променило в ритъма, средата, приятелите, учителите. Децата най-вече показват в храненето, изхожданията, съня, в някои психосоматични неразположения (болки в стомаха, необянсими главоболия и т.н.). И в играта - ако детето не може да се заиграе само както преди, може би нещо го напряга и тревожи.
Отделянето...
С порастването на детето идва неизменно въпроса: как да се отделим без да е твърде рано или твърде тежко? От там и ттрудността - колко да се намесим. И моето предложение е да погледнем навътре в нас, да се свържем с нашата интуиция. Не вярвам, че някой може да ни даде готов отговор. И много често, преди да стигнем до решението, ще стигнем до много “не знам” и много въпроси. Което е чудесно! Винаги съм се гордяла с хората, които имат въпроси и търсения, по-страшна някак ми се вижда абсолютната убеденост в правотата ни. Ако мога да споделя някаква насока, то тя би била най-вече от работата ми като кариерен косултант и психолог на младежи:
- Възрастните да останат свързани с интересите на детето
- Да се интересуват от всичко, което го вълнува.
- Приятелите му да са добре дошли у дома и да говорим с тях, както с него. Немалко семейства, които консултирам споделят, че приятели на детето им са признали, че от години не са разговаряли така свободно със собствените си родители, както с тях.
- Да подкрепяме детето да развива интересите си и да експериментира в различни хобита и занимания.
- В детската градина децата често са тъжни, защото приятелчето им вече не играе с тях или защото предпочита друго дете. Как да постъпим тогава?
Това е така, да. От десетки години събираме децата с техни връсници. Които са също толкова незрели, в нужда от възрастен, за да регулират поведението си и да разберат емоциите си. А еволюционно не е било така, децата са били в групи от различни възрасти, със специфични ритуали за общуване, с подкрепа на възрастните. И сега ние сме изгубили тези ритуали на детската ‘тайфа”, всичко е регулирано от възрастните, загубили сме и общуването между различни възрасти. Според мен решението тук е детето да чувства, че има нашата безусловна любов. Да го прегърнем, да го изслушаме, да знае, че каквото и да каже, няма да ни уплаши или разочарова. Че може да сподели всичко и ние да останем безопасните родители, които се стремим да бъдем. И да знаем, че другите малки деца могат да направят или кажат нещо, с което да наранят нашето дете, не защото са лоши, а защото и те се учат на самоконтрол. Тук може да помогне да се разиграват ролеви игри с играчките, например, една играчка реагира така към друга. И в този момент се обръщаме към детето: “оле, Зайчето каза на Мечо, че повече не са приятели! Какво да правят сега?”. И да изчакаме реакция от детето. После може да добавим и от нас идеи.
Още идеи:
Бих искала да добавя, че една трудна родителска роля е да сме адвокати на детето, когато се налага. Но това по-скоро в общуването с други възрастни в детската, а не с децата. И ако виждаме, че детето не се привързва към възрасните в детската градина или към учителите, да търсим начини да улесним привързаността.
Още една идея, с която да стоплим сърцето на детето и да научим повече за деня му:
Да позная ли какво сте праивли днес (и казвам 2 измислени и 1 истинско събитие, за което знам): 1) Дойде добрият дракон Книголюб да ви чете приказки; 2) ядохте мусака на обяд; 3) Розовият храст ви изпя песен.
Още идеи за игри за свързане има тук.
Нещо, с което можем да изградим още по-силна връзка и да покрепим самоувреността на детето е да говорим на играчките: “Видяхте ли колко бързо се облече тази сутрин Ема и колко горда беше?”; “О, Стич, знам, че много обичаш Ема, но няма начин да я обичаш дори наполовина колкото ние с тати!”; “Стич, таз нощ гушкай Ема и я пази!”
- Тръгването на детска градина и на училище са важен, но и труден етап от развитието на децата. Как да ги подготвим?
О, това са две много големи теми, за които има изписани много книги за деца и за родители. За детската градина бих казала да погледнем вътре в нас, как ние се чувстваме от тази промяна и как на нас влияе. После да потърсим начин да обвържем детето и някой от учителите, за да има сигурен възрастен, към когото то да се обръща, когато му е трудно. И не на последно място, преди да вземем детето от градина, да намеправим нещо разтоварващо за нас - може просто да слезем 1 спирка по-рано от транспорта и да се насладим на разходка. И когато вземем детето, да му отделим първата минута просто да го гушнем и погледнем в очите. След това да го заведем някъде сред природа - една полянка до блока, по възможност без други деца, за да се разтовари от деня. А за училище - вярвам, че голямо значение има отношението с учителката. Ако има как, да запознаем или поне да разкажем на детето за неговата учителка, преди 1вия учебен ден, би било чудесно. Да разкажем, без да идеализираме и за нас като първолаци, да сподели и някое по-голямо познато дете, би било достатъчно.
- Много родители срещат проблема,че детето не иска да ходи на детска градина или на училище. Има ли как този процес да мине по-безболезнено?
Важното е този случай е да се разбере каква е причината. Децата не са мързеливи, нито манипулативни. Колкото повече знание имаме от невронауките за човешкия мозък, толкова по-ясно става, че това не е възможно. Така че такъв отказ има своята причина. На моите деца и на децата, с които работя казвам, че “не мога да обещая, че няма да ходиш, но ти обещавам, че ще намерим заедно решение”. Например, едното ми дете не искаше да ходи даден вторник на училище, оказа се, че учителката по народни танци й е казала, че ще я изпита и детето се страхуваше, че няма да се справи. Когато започнахме да мислим решение, тя сама се сети да пишем на класната й с молба учителката по танци да й отдели малко време преди изпита, за да й помогне с онези стъпки, които дъщеря ми не е усвоила. Оказа се, че това е решение, с което всички се съгласиха и сработи. Разбира се, не винаги може да е толкова лесно. Но вярвам, че ако погледнем под повърхността и помолим детето да ни помогне, за да му помогнем с добронамереност и креативност, може да се намери решение. Не вярвам в родителството по сценарий, но мога да предложа няколко думи, които да сверите с Вашата интуиция:
- Може да не одобрявам някое твое решение, но винаги ще те обичам
- Можеш да дойдеш с всеки проблем при мен, няма нищо срамно (И съответно да не се паникьосваме, когато ни споделят)
- Да чуват, че си мислим хубави неша за тях
- Да не спираме да четем на глас. Дори, когато сами четат совбодно.
В заключение, изседванията сочат, че дори само 60% от времето само един сигурен възрастен да е до детето, това е достатъчно, за да процъфтява то. Щом сте тук и темата е важна за Вас, значи сте на прав път. Поздравявам Ви!
