Как да постъпим, когато викнем на детето или партньора?
Най-силно се дразним на тези, които обичаме най-много. Напълно нормално е да си изпуснем нервите пред детето или партньора, на кого не се е случвало… Много от нас сме възпитавани, че има „добри“ и „лоши“ емоции, че едни чувства са позволени, а други - не.
Всички емоции са добре дошли
Вече знаем много повече – с напредване на невронауката, ние разбираме, че емоциите са изключително важна част от нас, от оцеляването ни, от човешката ни природа. Без емоции няма как да се свържем с друг, а няма как да просъществуваме, ако не сме свързани. Няма как да „махнем“ „лошите“ емоции и да запазим само „хубавите“. Затова nи каня да се вслушваме и да се отдаваме на всички чувства, включително на гнева, вината, срама. И най-вече, на тъгата. Да не се „договаряме“ със себе си да не чувстваме чувствата си, да се страхуваме или срамуваме от тях. А да търсим какво ни дават и защо идват сега.
Предлагам ви някои идеи, върху които да помислите и да сверите с вашата интуиция дали/как биха работили при вас.
Ако викнем на детето, как ще възстановим отношенията?
Идея:
- Към себе си: „Аз съм добър родител, на когото му е трудно. Не съм травмирал/а детето завинаги. Ще поправя това“
- Към детето: „Съжалявам. Изплаших ли те? Старая се да запазя спокойствие, когато изпитвам силни чувства. Обичам те“
- (ако го чувствате подходящо, като ролева игра): „Хайде да опитаме отново!“
Да си напомним:
Ако не успявам да понеса гнева си, няма да мога да подкрепя детето, когато е гневно.
Ако викнем на партньора пред детето, с кого първо ще възстановим отношенията?
- С нас самите: „Подразних се много на … Нормално е да изпитвам силни емоции. Ще оправим отношенията си. Ние сме едно семейство.“
- С детето: „Съжалявам. Мама и тати също изпитват силни чувства. И ние се учим. Всичко е наред. Ти нямаш вина. Ние сме семейство и ще намерим заедно решение“
- С партньора – когато сме готови и регулирани, може да е или да не е пред детето, според типа разговор и начина, по който се чувстваме. Добре е преди разговора, да се погрижим за емоциите си, за нуждите си, да осъзнаем какво ни е разстроило/напрегнато.
Как бихте постъпили?
- Вие: „Може да пробваш Х с детето. При нас понякога помага.“
- Приятелка: „НИКОЙ метод не работи. Имам момче, своенравно, агресивно, ригидно. Ти не разбираш!!! Моите нерви вече ги няма да му влизам в дълги обяснителни режими. “
- Вие: ?
Дали разпознавате себе си понякога в тази приятелка? Как си даваме подкрепа? Как приемаме раздразнението си към детето? Доколко нашето раздразнение се оглежда в детското поведение?
Предлагам ви това видео за ранното детско развитие – мозък, емоции, нужди. Когато знаем, че е научно обосновано, че детето не ни прави „на пук", не ни манипулира, не ни дразни нарочно, може би ще е по-лесно да съоразим очакванията си към него?
А ако търсите идеи за повече свързаност в семейството, може да разгледате и статията ми Игри за свързване.
Гневът е там, където се крият още много други емоции.
И може би ние не ги чуваме и затова идва той? Каква поема за гнева бихте написали, изтанцували или нарисували?
И накрая Ви споделям едно стихотворение от Мария Донева, което подсказва връзката между гнева и тъгата, от която бягаме.
Има научни изследвания за състава на сълзите от тъга - те съдържат повече от т. нар. „хормони на стреса" (1).
Непоносима тъга
Мария Донева, 28/02/2023
Аз съм машина за гняв. Аз превръщам във гняв своето чудене, страх, колебание, болка. Гняв е туптящото, режещото главоболие, гняв е плъхът във стомаха ми, който се мята и хапе. Имам градини от гняв, пълни с плевели, с розови, сини торби от найлон, с черни и бели торби от найлон, изподрани на дрипи. Правя си гняв, загрозява ме гняв, не заспивам от гняв. Гневно крещя и от срам се гневя, че съм гневна.
Непоносима тъга, няма място за теб, построила съм крепост от гняв, землянка от гняв, ров, прикрит със листа, и на дъното – с колове гняв, подострени хищно.
Непоносима тъга, непоносимо красива, от теб ме е страх. Непоносима тъга, като слон, който идва с отмерена крачка, и не обръща внимание, че покрай него крещят мръсните, кльощави гладни деца на гнева ми.
Източник:
Frey II, W. H., Desota-Johnson, D., Hoffman, C., & McCall, J. T. (1981). Effect of stimulus on the chemical composition of human tears. American journal of ophthalmology, 92(4), 559-567.
